Лодка

Моя далечна приятелко, знаеш ли колко ми липсваш.
Мисля, че нашите срещи бяха обвити с ухание.
Розови песни на изгрева лятното време чертаеше.
Струната бяла на юга хвърляше семе в земята.
Вятърът често ни търсеше, в люляков облак ни носеше.
Песните стари на времето, мирисът сладък на въздуха,
смесил дъха на пипер с летния мирис на вятъра,
с прашна сълза на липа, мислите мои упойваше.
В думите твои блестяха лебеди, верни греди,
често лицата искряха в земен уют на звезди.
Стаята проста сияеше с малкото важни неща,
имаше всичко в безкрая - време, небе, светлина.
Сънища само не стигаха, за да запеем в света
своята песен - бе весела, с цвят на трева.
Нашите къси разходки криеха в стъпки пейзажа.
Линии, багри, простори, думи безгрижни на вятъра,
случки, разпънати вярно или направо убити
с лък и стрела от ирония хвърляхме смело на пътя.
После се смеехме радостно - важна бе само следата,
но преди всичко идеята или пък просто целта.
Облачни цеви целувахме, всичко отлагахме, сигурни
в блясъка бистър на утрото, в хладния крем на нощта.
Сенки пътуващи, дните ни в родна Марица се миеха.
Рибите нямаха име, но разпознаха чертите им.
Общи, единни и цялостни, речните риби и дните ни
плуваха дълго в реката, без да копнеят за лодка.
Но ето сега се замислям - лодката стара къде е?
Помня, че имаше лодка, а изгревът беше с фенер.