може би всички изпитания свързани с деца
всъщност са изпитания
за силата
искреността
на живота?
защо понякога омразата ни заслепява
и не откриваме
въпроса
в арогантността -
и мнението - 
в най-откровената борба
защо омразата ни заслепява
това не е борба на равни
борба е но за нов живот

Вчера

Тогава всичко имаше -
и разговори в полунощ, и музика,
и пълнота на необятното.
Трева, усмивки, бури чисти,
Сантана, Моцарт и Бетховен,
скали и хълмове оголени,
любими кучета и котки,
доверие и две-три думи,
затишие и пълнолуние.

Върху небето проектирахме
невежото си преклонение пред цялото.
Стояхме все на пръсти пред реалното
и казвахме "Постой!" на невъзможното.
И двамата ценяхме сложното
и се надсмивахме над схемите,
не разпознавахме дилемите
и мислехме си "Има време!"
Но облаците се строиха да се смеят
и ръкопляскат на мечтите ни.

Тогава те обичах,
но не знаех за това.
Тогава всичко имаше,
но мислехме си, че е малко.
Деца и възрастни тогава бяхме.
И сега сме възрастни деца,
но не остана време.

YESTERDAY

There was everything then -

and talks at midnight, and music,

and completeness of the infinite.

Grass, smiles, clean storms,

Santana, Mozart and Beethoven,

rocks and bare hills,

favorite dogs and cats,

confidence and a few words,

calm and full moon.

We designed on the sky

our ignorant worship of the whole.

We stood still on tiptoe to real

and we said "Stay!" of the impossible.


Both appreciated the complex

and we laughed at over schemes.

We did not recognize the dilemmas

and we thought, "There is a time!"

But clouds organized themselves to laugh

and applaud our dreams.

Then I loved you,

but I did not know about it.

Then there was everything

but we thought it was less.

Then we were kids and adults.

And now we are adult children,

but we have no time.

 

Нюанси

І.
Каютата на спомена ме носи
далече от морето на въпроса.
По улиците тичат снежнобели
легендите, загърнати в дантели.

Уплаших се от писъка на блясъка -
Олимп е хълм на облачните ласки.
Напих се лесно с виното на шута
и бързо се приготвих за банкрута.

Но нещо ненадейно се смили
и тялото ми сякаш се смали.
Намерих моя подходящ обем
и мога вече своето да взема.

ІІ.
Подех на път, подобно на канарче,
към своето измислено другарче,
а там открих една случайна диря
на минали отдавна богатири.

Надеждата отново в мен узря,
зарадвах се на чуждата игра.
Подхвърлих своя камък към небето,
но той подскочи ниско над полето.

Измамни ли са всичките кошмари?
Кои от тях продаваме на старо?
Накичена с любимите си дрехи,
приличам на войник, но без успехи.

ІІІ.
Не мога да почина от умора
и пак не спирам умно да говоря.
Потърся ли вечеря в ресторанта,
ще видя, че съм днес комедиантка.

Парите си превърнах в морскосиньо,
отдадена на вятърната линия.
Любовно се целувах с гласовете,
които идваха до мен от вековете.

Защо не ми оставите нюанса
по примера добър на декаданса?
Обичам да живея в него тайно
и да броя листата му безкрайни.

ІV.
Откъсне ли се ябълка от клона,
след нея ще се спусна по наклона,
но знам, че няма никога да стигна
до храма на прочутите вериги.

Обичам свободата на тревата,
която сипе шеметна отплата
запогледа ни, с който я следим -
дори да я превърнем после в дим.

Кресчендо

1.
Когато нямаш нищо
И се появи това
Което
Всичко
Дава
И
Си
Отиде
Какво
Ще
Правиш
После

2.
Ще казваш ли пак на зеленото
Зряло е
Ще казваш ли пак на огъня
Хладен е
Ще се усмихваш ли с невероятна скорост
Ще забравиш ли всичко
Което имаше
И всичко
Което нямаше
Ще казваш ли
Ти ми досаждаш
Ти си глупак
Ще казваш ли

3.
Трябваше
Да се направи нещо
По-различно
И не е късно за това
Зная

Дърветата
Още носят обици
Макар че е зима

Нима не е останала искра
От неговата смелост
От неговия страх
От неговата болка

4.
Тук има още три цигари от неговите
Не мога да повярвам че съм влюбена
Това е смешно не ми подхожда
А и нищо няма да излезе
И не съм влюбена
Просто ме е яд че го няма
Да се влюбя точно в него как не
Трябва да съм извънземна
За да си въобразявам
Че може нещо да стане
Как не
Трябва да съм снежен човек
Изобщо не съм влюбена
Просто исках да го видя
И това е естествено
Цял ден чакам да изпълни обещаното
Нищо повече
Щях да му кажа край или
Да бъдем само приятели
Какво толкова
Аз първа щях
Ще запаля една от неговите цигари
Докато го няма
Той напълни запалката ми с газ как се сети

5.
И без това всичко е толкова объркано
Чувам музика от съседната стая където има двама
Които са винаги заедно
Може и да не се обичат
Не съм екстрасенс не разбирам от такива работи
Отношенията ми с другите не са тип-топ
Не съм зодия Лъв и тази седмица
Не виждам тази магическа пръчица
Която ми е нужна дявол да го вземе
Защо все на мене се случват разни неща
А всички други са толкова добре
Няма измъкване от тоя въртоп даже не съм остроумна
Може би той ще дойде и ще каже закъснях но дойдох
Наистина това ще бъде хубаво поне за известно време
Всичко става може и да дойде
И да започне да ми говори за някоя друга
Може и това да стане
Не е изключенои но го предпочитам
В тишината
В която звучи Битълс от съседната стая
И тишната обича Битълс
На тишината й върви
Тя знае какво иска
Тя има приятели
Всички сенки са нейни сестри
Всички бели петна са нейни братя
Тя има това което и аз можех да имам
Ако нямах това... което имам
А то е не смея да го назова защото какво имам аз
Два часовника две цигари две очи но стига
Бих искала да говоря за него

6.
Той ми казва
Обличай се добре за да те харесват
А аз му казвам
Откъде пари за дрехи
После той казва
Трябва да се омъжиш време ти е
И защо ми го казва
Важното е да е тук но не е
Когато идва носи и нещо за мен
Гледаме телевизия серийни филми
Нещо се е случило аз съм в паника
Само защото се разбрахме че трябва да дойде
Макар че сме толкова различни
Просто си убиваме времето

7.
Днес много хора стачкуват
А може би той ще дойде или поне ще се извини
Аз дори не готвя
Лакирах ноктите си и стоя
Очаквам

8.
Той ми казва Много те обичам
Аз го питам Влагаш ли нещо в тия думи
Той отговаря Ще се опитам да вложа
Аз продължавам Какво значи Обичам те
Близка ли съм ти харесвам ли ти
Той отговаря Близка си ми Ти си единствената
Толкова си добра
Но аз поясних Не съм толкова добра

9.
Той иска да живее като всички хора
Смята че всички хора живеят
Казва Трябват ми работа пари жена

10.
Този парфюм е хубав траен деликатен
Той не знае много думи но все пак достатъчно
Аз му разказах за една приятелка

Която много обичах а тя прецени
Че няма за какво да си говорим
Той мълчеше нищо не каза усмихваше се какво ли си мислеше
Да не ме взема за Емануела
Но аз съм българка ходя по земята

11.
Отдана нищо не излиза от всичките ми опити
Отдавна съм обречена
Нямам приятели нямам приятелки не варвам на никого
Нищо не е наред
Живея като робот
Трябва някой да ми помогне а всички само ми пречат
Поне една опора да имах
Имам само четири сандвича и два еклера
Ако изям и тях той може би ще остане гладен
Ще опържим картофи

12.
Ще подам молба за напускане
Ще остана без работа
Толкова е тъмно в завода толкова е шумно
Толкова се псува покрай мен
Става течение
Машините се развалят
Какво може да ми харесва в такава работа
Ето сега например Минчо Минчев ми харесва
Нима разбирам нещо от хляб
А тази музика ми харесва

13.
Винаги има какво да изгубиш
Защо ли изобщо не се откажа от всичко
Пречупиха ме умниците
Но в тази музика вярвам
Живея извън времето и пространството
Кога ще ми се случи това което очаквам
Не се боря за нищо
Бори се силният
Аз съм слаба
И с какво да се боря
Нямам оръжие
Нямам вече търпение

Window Прозорец

Стоя сама и мисля,
че някъде те има.
И сякаш в миг усещам
деня ти да прозира
през леката завеса
на летния прозорец.

I stay alone and think

that there is 'you' somewhere.

And as if I feel in the moment

your day to come through 

the light curtain

of the summer window.

Не ме докосвай с тези пръсти!
И пада светлина...
Не знаят всичко тези пръсти.
И пак е светлина.
И сянка има в тези пръсти.
И няма светлина.
Не ме докосвай с тези пръсти!
О, скъпа светлина!

Do not touch me with these fingers!

And the light falls ...

These fingers do not know anything.

And again it is light.

And in these fingers there is a shadow.

And there is no light.

Do not touch me with these fingers!

Oh dear light!

Този живот, 
който е може би птица
или някакво крило на пеперуда,
в безумна нощ очите си затваря,
както растение листата си затваря в мрака.
А кучетата лаят.

***
И какво от това,
ако твоето мнение се различава от моето,
а неговото - от цвета небесен?
Не дишаме ли всички този въздух,
упоени от факта, че сме още живи?

***
Тревите не знаят, но се надяват.
Ние знаем и се надяваме.
        Смисълът знае и се надява
да промени факта,
защото така му харесва -
нали историята е начало 
на догадките за другото?

Изтекоха в нощта баналносива
студените сълзи на рецидива,
а празниците, другите споили,
у мене затрептяват пак немили.

Замислени дърветата се свиха
и болката стаена претопиха.
В усмивката им весела и свежа
открих на самотата си копнежа.


В спокойното лице на циферблата
не виждам вече мир, любов и брат.
Избавена от леките терзания,
постигна ме самотно наказание.

Целувам бавно клоните на лятото
и шепне в мене глад по всичко свято.
Бях искрена, когато с теб грешах,
но истината ме постави в шах...

Брашнените сияния на облака
отвеждат ме в гората на подобното,
а сигурните стъпки на порядъка
отекват вяло, свършили с лампадата.

Проникват в мене напливи невидими
на песните среднощни и обидени.
На котката сподавеният глас
танцува с леснината. Аз съм пас.

А после заскимтява в мене славата,
на хилядите сенки незабравата.
Откъснах от небето на тревата
една унесена привидна благодат.

Говоря си, че всичко е отминало
и пет пари не давам за руините,
но знае в мене напливът невинен,
че дните ми не са безгрижно сини.

Страхувам се да кажа нещо истинско,
за да остана цяла като листа,
а в порите на сто преображения
танцува тъжното ми примирение.

Не виждам нищо в синьото небе,
което тишината в мен гребе...
На порива предишен чистотата
остана в миналото, зад вратата.

Сънувала бях, че умея всичко
и вярвах, че животът е практичен,
разчитах на невидима пролука,
уверена в случайната сполука.

Но гребенът на днешното ме върна
към спомена и всичко преобърна.
Разбрах, че съм се крила в циферблата
на някаква измислица позната.

Cherries Череши

Толкова много илюзии.
Вече ще пиша за себе си.
Вече ще мисля за себе си.
Няма да искам любов.
Няма да търся любов.

Толкова смешна пружинка -
всичко превръща в илюзия.
Нещо гори - но не топли.
Друго пламти, но не сгрява.

Толкова много миражи -
нито един достижим.
Зная, там горе на хълма
  още череши растат.

Искаш ли малко череши -
     нещо реално, наистина,
   искаш ли малко череши...
     и забрави любовта.

Не е любов светлината,
        страст е проклетата нежност,
после и тя си отива.

Зная, там, горе, на хълма,
има череша позната
с много реални череши.

Не като думата обич.
Толкова много илюзии.
   Прах и звезди под небето.

Всичко измислено, чудно -
   липсва единствено смисълът.

Толкова много череши
      има дървото на хълма.
Трябва ли луда любов,
   за да повярва сърцето?

Смисъл, къде си сега,
  искам да вникнеш в душата ми -
толкова много любов –
толкова малко череши!      

So many illusions.
Now  I will write about myself.
Now I will think of myself.

I will not want love.
I will not look for love.

So funny spring -
it transforms all in illusion.
Something burns - but does not warm.
Another blazes, but does not heat.

So many mirages -
none of them reachable.
I know, up there on the hill,
   cherries are still growing.

Not like the word love.
So many illusions.
 Dust and stars below the sky.
All fancy, wonderful -
 Only missing the point.

Do you want some cherries -
      something real, indeed,
    do you want some cherries ... -
      and forget love.

Light is not love,
         damn tenderness is passion,
then it goes away, too.

I know, up there on the hill,
there is a familiar cherry tree
with very real cherries.

The tree of the hill has
so many cherries.
Is a crazy love needed
so as the heart to believe?

Meaning, where are you now,
I want to go deep in my soul -
so much love -
so few cherries!

 

Стаята

Дъхът ти секва,
думите линеят от умора
и чарът от предишната пролука
изчезва зад врата,
която си отворил бързо.

Сега не искам да остана -
стаята прилича на отшелник.

Лодка

Моя далечна приятелко, знаеш ли колко ми липсваш.
Мисля, че нашите срещи бяха обвити с ухание.
Розови песни на изгрева лятното време чертаеше.
Струната бяла на юга хвърляше семе в земята.
Вятърът често ни търсеше, в люляков облак ни носеше.
Песните стари на времето, мирисът сладък на въздуха,
смесил дъха на пипер с летния мирис на вятъра,
с прашна сълза на липа, мислите мои упойваше.
В думите твои блестяха лебеди, верни греди,
често лицата искряха в земен уют на звезди.
Стаята проста сияеше с малкото важни неща,
имаше всичко в безкрая - време, небе, светлина.
Сънища само не стигаха, за да запеем в света
своята песен - бе весела, с цвят на трева.
Нашите къси разходки криеха в стъпки пейзажа.
Линии, багри, простори, думи безгрижни на вятъра,
случки, разпънати вярно или направо убити
с лък и стрела от ирония хвърляхме смело на пътя.
После се смеехме радостно - важна бе само следата,
но преди всичко идеята или пък просто целта.
Облачни цеви целувахме, всичко отлагахме, сигурни
в блясъка бистър на утрото, в хладния крем на нощта.
Сенки пътуващи, дните ни в родна Марица се миеха.
Рибите нямаха име, но разпознаха чертите им.
Общи, единни и цялостни, речните риби и дните ни
плуваха дълго в реката, без да копнеят за лодка.
Но ето сега се замислям - лодката стара къде е?
Помня, че имаше лодка, а изгревът беше с фенер.

Той само се усмихваше, мълчеше -
и чувстваше пространството до мен -
аз само се усмихвах и говорех -
и чувствах топлината между нас.
           А погледите се разминаха,
           но знаех,
           че той улавя всеки нежен тон -
           и знаех, че лицето му блести,
           дори когато гледах към небето. 
           И знаех, че лицето му трепти,
           дори когато гледах към тревата.
                  Лицето му трептеше като лист,
                  а устните усмихваха се само.
                  И плътен беше този малък миг,
                  когато до лицето му се смеех.

Спомен

Сухото време на залеза къпеше в пяна реката.
Облачни тънки дървета лакти облягаха в дивото.
Млада безумна трева дишаше смело в простора.
Птиците сиви летяха призрачни пак над главите ни.
С дъх на море необятът бликаше извор в душите.
Сигурен блясък - червеното -
в залеза бързо променяше
своите шеметни думи.
А по тревата се стелеше - топла и ведра - нощта,
ябълков клон прислонила.
Рохкава, черна, пръстта в път утаяваше сянката.
Време неистово, златно всичко люлееше в себе си.

Дали е позволено

Уханието на този миг
описва кръг от светлини
и в тях въртим се
и се питаме
дали е позволено.
Твоите очи,
които гледат ме
и после млъкват,
магията на твоите движения,
понасят като лодка
всичките съмнения
на миналия ден и настоящето.
Докоснах ветровете ти с крила
и като пеперуда времето
запърха.

желание

Искам
Да те купя
Да те спра
Да те задържа
В моята стая
Но не мога
Защото съм бедна
И мразя насилието

Мога ли да те купя с Очите си?

Идиличен спомен за България

Ти никога, знам, не затваряш очи,
ухаеш на жито и слънцето там се сипе на пити.
Земята в лъчи залязва в небето.
Люляно от мрака, потрепва полето с гласа на щурци.
Прорязват те облаци - живи реки и ситно те пият,
с чекръка си ведър пак виното леят
до храсти умислени в здрача.

Така емигрантите плачат...

А беше лято

Розата увяхна.
Тревата изгоря.
Стъмни се,
вятърът се разпиля
и птиците отидоха на юг.
А беше лято,
но ти не беше тук.

Някой като теб

Ти не си безпомощен  в изгрева на утрото,
в залеза на зимата,
           в мрака на стихиите -
ти си част от мрака.
Ти си рицар, вожд -но къде са другите?
няма я войската...
Само прах се вижда.

                        Ти не си безпомощен,
                        когато осъзнаваш
                        всичките съмнения -
                        толкова чаровен е добрият вид -
                        толкова подкупващ -
                        с нишка отчаяние, с болка и въпрос,
                        толкова изящен - ти си малък принц
                        с вепризнати рани -
                        толкова наивен,
                                      толкова безпомощен!
                             
Толкова си мил,
когато осъзнаваш краха на илюзии,
краткостта на всичко -
толкова си чист, толкова си нежен.
Толкова си лош,
когато не обичаш -
съдиш и наказваш -
вярваш и не вяврваш.
Толкова си нежен...
              Толкова си жив!
              Пламък и безсилие,
              огън и вода,
              огън под леда в яростта на дните.

Ти живееш днес,
аз живея в спомена -
всичко е различно -
някъде те срещнах,
някъде видях те,
кой си ти - не зная -
може би си враг -
не ме гледай влюбено -
аз не те познавам...

Помня те от вчера - беше някой друг.
С твоите черти, оцветени вчерно,
с кожа  кадифе - някой... като теб.

Шега ли е

                Всяко общуване, в което няма любов, прилича на откъснато цвете - живее малко и

               ухае с предсмъртен аромат, знаеш, че всеки миг ще увехне. Любовта е непреводима

               с  думи, това е сладостта на смисъла. И все пак натрупването на думи може да създаде

               впечатление за това, което чувстваш.

Шега ли е това,

че вятърът е спрял

и слънцето се смее до твоето лице?

И ти живееш, дишаш до моето лице...

Шега ли е това,

че товето лице сега ме отразява

и твоите движения объркват се, пленяват?

Шега ли е това,

че твоята уста не иска да говори,

но твоите ръце говорят и говорят...

Шега ли е това, че ме прегръщаш ти -

и твоите очи очите ми пронизват -

и твоето лице дъха си доближава?

Шега ли е животът?