Лодка

Моя далечна приятелко,
знаеш ли колко ми липсваш.
Мисля, че нашите срещи
бяха обвити с ухание.
Розови песни на изгрева
лятното време чертаеше.
Струната бяла на юга
хвърляше семе в земята.
Вятърът често ни търсеше,
в люляков облак ни носеше.
Песните стари на времето,
мирисът сладък на въздуха,
смесил дъха на пипер
с летния мирис на вятъра,
с прашна сълза на липа,
мислите мои упойваше.
В думите твои блестяха
лебеди, верни греди.
Често лицата искряха
в земен уют на звезди.
Стаята проста сияеше
с малкото важни неща.
Имаше всичко в безкрая -
време, небе светлина.
Сънища само не стигаха,
за да запеем в света
своята песен - бе весела,
с цвят на трева.
Нашите къси разходки
криеха в стъпки пейзажа.
Линии, багри, простори,
думи безгрижни на вятъра,
случки, разпънати вярно
или направо убити
с лък и стрела от ирония,
хвърляхме смело на пътя.
После се смеехме радостно -
важна бе само следата,
но преди всичко - идеята -
или пък просто - целта.
Облачни цеви целувахме,
всичко отлагахме, сигурни
в блясъка бистър на утрото,
в хладния крем на нощта.
Сенки пътуващи, дните ни
в родна Марица се миеха.
Рибите нямаха име,
но разпознаха чертите им.
Общи, единни и цялостни,
речните риби и дните ни
плуваха дълго в реката,
без да копнеят за лодка.
Но ето сега се замислям -
лодката стара къде е?
Помня, че имаше лодка,
а изгревът беше с фенер.