Денят прилича на хартия,
а ти си моливът по него.
Денят прилича на река,
а ти си камъкът в реката.
Денят прилича на седло,
а ти си конят под седлото.
Денят прилича на дърво,
а ти си листът на дървото.
Денят прилича - не прилича,
а ти си част от не-това.

Може би с годините нещата
стават все по-хубави и кратки,
все по-истински и честни.
Може би.
Може би дори не стават,
но си мислим, че са станали.
Може би.
Може би дори не мислим,
само чувстваме нещата.
Може би.

Недей да мислиш много,
а просто действай бързо -
каквото ще да става,
не можеш да го спреш.
Животът продължава
и пролет наближава -
каквото и да става -
не можеш да я спреш!

What was so nice, kind, spontaneous,
inalienable - where is it,
can it stay?
What connected
us somehow of a joke - grew cold -
can it stay?
What was so alive, still alive -
where is it - can it remain?
Actually
was there anything besides some
nice words, real words -
a true voice -
can it stay?

Това, което беше толкова хубаво, сърдечно, спонтанно,
неотменно - къде е,
може ли да остане?
Това, което ни свързваше някак на шега - изстина -
може ли да остане?
Това, което беше толкова живо, още е живо -
къде е - може ли да остане?
Всъщност имаше ли нещо освен едни
хубави думи, истински думи - истински глас -
може ли остане?

Виртуална любов

Живееш в свят, от мен измислен.
Живея в свят, от теб измислен.
И никъде не се пресичат
измислените светове.

Времето е това, което знае.
Ние сме тези, които знаем.
Ние сме тези, които не знаем.
Ние сме тези, които искаме.
Ние сме тези, които не искаме.
Ние сме тези, които решаваме.
Винаги има нещо измислено,
винаги има нещо наистина,
винаги има нещо постигнато,
винаги има нещо нестигнато.
Времето знае и иска да знае.

Ние сме тези, които решаваме.